Интервю с Людмила Пилева-Атанасова е начален учител , 4 ОУ „Иван Вазов“ в Кюстендил
Началото на пътя
Людмила Пилева-Атанасова е начален учител и класен ръководител на четвърти „б“ клас — спокоен, топъл човек, който говори за професията си с онова дълбоко убеждение, което не се учи, а се носи. Тя си спомня, че решението да стане учител се е появило естествено и навреме. „Някъде когато бях на около 17 години вече знаех, че искам да бъда учител“, казва тя. Това усещане не е временно. „Друго не съм работила през целия си живот и сякаш усещам, че това е моята работа.“
Трите пъти, в които е напускала системата, за да опита другия си път — икономиката — съдбата е имала различен план. „След два-три месеца все се връщах обратно в училище. Все едно някой ми казваше, че тук ми е мястото.“
Когато новият първи клас влезе в стаята
На всеки четири години настъпва онзи момент — първокласниците. „Когато видя тези мъничките пиленца, си мисля какви ли ще бъдат в четвърти клас?“ За нея най-ценното е да изгради общност. Класът трябва да стане семейство. „Ние прекарваме по цял ден заедно. Това е вторият им дом, а аз съм част от второто им семейство.“
Най-голямата ѝ удовлетвореност идва, когато предаде на пети клас именно това — група деца, които се подкрепят, израстват заедно. „Когато човек е сам, всичко му се случва по-трудно. А когато си помагаме — всичко става по-лесно.“
Какво учи учителят от учениците си
Пилева вярва, че учителят учи не по-малко, отколкото самите деца. „Децата виждат по-чисто, по-необременено. Те са по-смели, по-рискуват“, казва тя. Техният свят ѝ напомня, че мечтите трябва да са дръзки, а мисълта — свободна. Всеки ден научава нещо ново, както за тях, така и за себе си.
Една смела мечта
Когато говори за най-смелата си мечта, Пилева се усмихва: „Може би да направя света по-добър. Знам, че е смело. Знам, че е невъзможно. Но е мечта.“
Училище като всяко друго
Темата за това „защо“ преподава в училище, което много хора наричат „училището в Махалата“, я изненадва и леко натъжава. „Аз не разбирам този въпрос. Това е училище като всяко друго. Имаме чинове, маси, деца. Единствената разлика е цветът на кожата. И това не е причина училището да е различно.“
За нея няма значение къде се намира сградата. „Това е моят клас, моите деца, моите ученици.“ Ако има нещо, което би казала на скептиците, то е просто: „Защо не? Нека те ми кажат защо според тях е странно да преподаваш тук.“
Малките големи моменти
Най-трогващите ѝ моменти са тихи, скромни и много лични. „Когато някое дете дълго работи върху нещо и накрая се получи — тогава си казвам: ето, струваше си.“
Тя признава, че поне веднъж седмично има момент, в който усеща смисъл. Дали в гората от вдигнати ръце след добре научен урок, или в трудна буква, която най-сетне изглежда както трябва — радостта е споделена. „Когато видя напредък, тогава си казвам: струваше си, успяхме.“
Предизвикателствата отвън
Учителката говори с яснота за една реалност — че децата често не могат да разчитат на образователна подкрепа у дома. „Понякога родителят иска да помогне, но написаната буква е грешна. И детето се обърква.“
Според нея решението е общо учене, но това не винаги е възможно. „Трябва да разчитаме предимно на работата тук и сега.“
Ромската култура отблизо
Пилева говори с уважение за ромската общност. „Ромите са много състрадателни. В трудност те веднага се обединяват.“ Разказва как ученици сами събирали пари за по-бедно дете, за да отидат всички заедно на кино. „Те са много по-съпричастни и жалостиви от нас, българите“, добавя тя.
„Вашият глас звъни“
Един спомен я разчувства и до днес. Момиче от предишния ѝ клас написало:
„Вашият глас звъни като камбанен звън. Този глас ме кара да слушам.“
„Много рядко някой запомня гласа“, казва Пилева. „Това ме докосна най-много.“
Българският и английският — две различни врати
Учителката наблюдава с интерес езиковите умения на децата. „Английският им се отдава по-лесно — от игрите, от телефоните.“
Но българският… българският е по-труден. „Нашият език е многопластов, по-дълбок. Как да преведа „синева“? Няма такава дума на английски.“
Мечтите на децата
Мечтите на учениците ѝ често са скромни. „До шофьорска книжка, до завършено средно образование, до готвач.“ Понякога се появяват по-смели стремежи — медицинска сестра, учителка — но ранните бракове често спират момичетата по пътя към мечтата им. „Традициите им са такива, казва тя тихо.
15 септември или 31 май?
Питаме я кой ден предпочита — началото или краят. Усмивката ѝ е категорична: „15 септември.“
4 ОУ „Иван Вазов“, Кюстендил е едно от училищата в проект „Живо учене“, който се реализира с финансовата подкрепа на Тръст за социална алтернатива