Интервю с Петър Игов – заместник-директор на 4 ОУ „Иван Вазов“, Кюстендил, който отказва да приеме статуквото,
Петър Игов говори спокойно, но под думите му пулсира решителност — онзи тип решителност, присъща на хората, които държат на обещанията си. Заместник-директор по учебната част, родител, възпитаник на същото училище и човек, който е избрал да остане там, където е израснал. За да промени онова, което поколения преди него са приемали за даденост: че ромските деца трябва да учат в бараки.
От спортната кариера до педагогиката
Петър не планирал да стане учител. „Когато завърших 12-ти клас имах два пътя пред себе си“, разказва той. Единият — професионален спорт, с покана от Националната спортна академия. Другият — Великотърновският университет, специалност „Начална училищна педагогика и ромски език“.
Изборът му не бил очевиден, но бил съдбовен. „Нямах почти никакви познания за ромския език и култура, но брат ми вече учеше там. Тази специалност ми даде възможност да се запозная с родния си език, с историята, с бита. Това ме привлече.“
Така започва професионалният му път — през класната стая, през ролята на педагогически съветник, и до позицията на заместник-директор, която заема вече над две години.
Какво не знаем за ромската култура
Петър говори без излишна патетика, но всяко изречение носи факт, който често остава невидим за обществото. „Ситуацията с ромската общност не е цветуща, защото мнозинството не знае нашите ценности.“ И добавя с усмивка: „Няма как да видиш човек от ромски произход в старчески дом.“
Почитта към възрастните — традиция, която се предава тихо, без шум, но с огромна сила.
Образование в бараки — институционален проблем
Когато говори за условията, гласът му става твърд. „В момента нашите деца учат в най-лошите условия, учат в бараки. И единствената причина това да е така е, че тези деца са ромчета.“
Той нарича това с истинското му име: „институционален расизъм“.
Петър е учил в тези бараки. Баща му — също. Сега там учи и дъщеря му. „Поех ангажимент — моето дете няма да учи в бараки.“ Това не е просто обещание, а план с конкретни стъпки: финансиране, събрано от частни дарители, неправителствени организации и хора, които вярват в промяната. Скоро ще започне събарянето на старите бараки.
„В кочина образование няма как да се получи,“ казва той. „Няма как да стане.“
Учителите като магнит за децата
Въпреки тежките условия децата идват с желание. Причината? „Колеги, които много си обичат работата,“ обяснява Петър. „Учениците са супер привързани към тях. Идват, за да общуват с тях.“
Емоционалната му връзка с училището е дълбока. Трима учители — именно те са онези хора, които „го насочват в правилния път“. Благодарение на тях той решава да се върне и да работи за общността си.
Мечтата след мечтата
Когато една мечта е на път да се сбъдне, идва време за следващата. А Петър знае точно коя е тя.
„Да се изучава майчин език на децата в училище.“
Той е категоричен: много от ромските деца постъпват в първи клас неподготвени — не защото са по-слаби, а защото са двуезични. „Ако майчиният език се използва при усвояването на българския, резултатите ще са много по-добри.“ Позовава се на изследвания, които следва и уважава. „Щом така казват учените, ние трябва да се учим от тях.“
Децата, които искат да бъдат видени
А към хората, които гледат с подозрение към училището в ромската махала, той има ясно послание: „Ще ги поканим да дойдат.“
И продължава:
„Да видят нашите деца колко са лъчезарни, колко са хубави. Деца, които имат сърца. Деца, които играят по-хубаво народни танци от други. Които знаят повече български автори. Които обичат българщината.“
И всичко това — без да губят своята идентичност. „Важното е двете култури да се развиват заедно.“
Една малка дума с голям смисъл
Ако всички трябва да научим една дума на ромски? Петър не се колебае.
„Харичка.“
Означава „мъничко“.
Мъничко, но достатъчно, за да се започне промяна.
4 ОУ „Иван Вазов“, Кюстендил е едно от училищата в проект „Живо учене“, който се реализира с финансовата подкрепа на Тръст за социална алтернатива