Интервю с Деница Кюркчийска, училищен психолог, 4 ОУ „Иван Вазов“, Кюстендил
Деница Кюркчиева посреща работния си ден с усмивка – едва месец е в училището, но вече говори за него като за място, което не я е избрало случайно. С професионален опит от България и почти две десетилетия в Гърция, тя идва в Махалата, водена от вътрешна убеденост, че тук може да бъде полезна.
Началото: пътят към психологията
„Пътят беше дълъг,“ казва тя. Когато през 2002 г. започва да учи социални дейности, още през втория семестър психологията я пленява – първо общата, после възрастовата. „Оказа се, че ми е много интересна.“ След четирите години следване продължава с магистратура по детско-юношеска и училищна психология – тригодишна, тъй като идва от друга специалност.
„През годините усещах, че ми липсва бакалавърската степен. Наскоро завърших и нея – по-скоро като завършек на титлата.“
Като дете мечтае да стане лекар. В пети клас училищният психолог провежда тест за професионална ориентация. „Показваше, че някой ден ще стана психолог. Бях ужасно сърдита и не съгласна… но виждате какво се случи.“
От морето до Махалата
Родом от Бургас, тя напуска морето по семейни причини. „Родителите ми се разделиха, ситуацията беше сложна. Трябваше да отидем другаде.“ Следва София, а след това – Гърция, където живее почти две десетилетия.
Преди три години се прибира в България – „случайно, за малко“ – но остава по-дълго. Така пътят ѝ я отвежда към работа в училище, за което първоначално дори не знае, че е в ромската махала.
„Когато дойдох да подам документи, в никакъв случай не ми мина през ум да си тръгна без да ги оставя.“
Какво я задържа тук
„Динамиката,“ казва тя без колебание. „Аз съм динамичен човек, а това училище е живо.“
Децата – темпераментни, емоционални, топли – изискват гъвкавост, но връщат много.
„Всеки ден контактът с тях е празник, независимо от проблемите, които трябва да се разрешават.“
Стереотипи и самосбъдващи се предсказания
Според Деница най-разпространената грешка за децата от Махалата е, че се гледа на тях с предварителна подозрителност.
„Живеем с очакване, че задължително ще направят нещо лошо. Може би идва още от приказките – винаги има една циганка, която прави нещо лошо на красивата мома.“
Тази нагласа, казва тя, работи като самосбъдващо се предсказание.
Но реалността, която вижда тук, е различна: темпераментни хора, обичливи, открити, бързо скъсяващи дистанцията, с желание да покажат най-добрата си страна.
За Деница, както при всяка голяма група, има всякакви хора – читави, проблемни, изключения – но децата категорично не заслужават да бъдат поставяни под общ знаменател.
Малките истории, които казват всичко
Една случка остава ярко в съзнанието ѝ.
Малко преди края на работния ден група деца почуква на вратата. Носели всичко, което създали през деня в кабинета по приложни изкуства – картини, украсени с прежда, бобчета, цветове.
„Бяха прекрасни. Видях искреното им желание да покажат добрата си страна. Може би и нуждата да бъдат опознати първо през нея.“
Какво дължим на тези деца
„Моята работа тук е кауза,“ казва тя.
Смята, че за една учебна година – в която е по заместване – може да бъде фактор за подкрепа: да помогне на децата с рисково поведение, да укрепи тези, които са в норма, и най-вече да им покаже, че някой вярва в тях.
„Колегите тук също вярват. Това е училище на хора с кауза.“
Проблемите са много: двуезичието, честите отпътувания и завръщания, преходността. Но това прави работата още по-важна.
„Като общество им дължим инвестиция, интеграция, шанс. Те са значителна част от нашето общество. Ако вложим малко повече, ще постигнем огромна промяна.“
Какво можем да научим от тях
„Да живеем по-безметежно,“ отговаря тя след кратък размисъл.
Харесва тяхната жизненост, естественост, умението им да бъдат „по-ларж“.
„Понякога съм казвала, че бих живяла в Махалата без никакъв проблем. И може би не е случайно, че дойдох точно тук.“
Езикът като мост – и като трудност
Темата за езика е деликатна.
„Интересно ми е, бих научила ромски с удоволствие.“ В подготвителната група децата говорят помежду си на ромски – тя ги насърчава да говорят на български, за да се разбират, но им казва, че има желание да научи и техния език.
В същото време подчертава важността на официалния език в училище:
„Ако децата не научат добре български, това автоматично води до по-ниска образованост. А необразованият човек се справя много по-трудно, независимо от културните особености.“
И един последен въпрос…
Как е „благодаря“ на цигански?
„Това не го знам,“ смее се тя. „Но знам как се казва ‘обичам те’: Me tut kamav.“
4 ОУ „Иван Вазов“, Кюстендил е едно от училищата в проектa „Живо учене“, който се реализира с финансовата подкрепа на Тръст за социална алтернатива